Непредвидена беда ме държа два дни под натиск, та нямаше време за бложене и за нищо, но днес отново онлайн и усмихната, най-важното.

Антистресова терапия, съвсем по женски, в лицето на нова кърцалка за вода – немска, с нежното име “Носталгия”, отгоре до долу цялата в цветя и животинки(жабки), абе голямо чудо, и както често ми се случва, за друго излязохме по магазините, но щом я съзрях изпищях с прегракнал глас, като блондинка от американски сериал Купи ми яяяяяяяя! И той ми я купи! :-)

И така, с един удар светих маслото на стоте лева, определени за по-потребни неща, затова пихме по една студена вода с кафе и се прибрахме рано, поне да си поставим новата помпа.

Добре ще бъде ако усъвършенствам писъка с упражнения, понеже стана ясно че работи, и на следващата му заплата да го проверя повторно върху нови маратонки, сервиз за кафе и кухненски робот.

До преумора вървене следобеда, превъзбудена Сара тича ли тича с нас по стръмни пътеки, до язовира, в гората.
От съседския двор кокичета тон за пролетна песен ми дават.

И мойте зюмбюли едреят.

Съседите

През последните топли дни градината струва ми се възкръсна; след чесъна и лука, ето че и баклата се пробуди.

Щастливо, със затаен дъх наблюдавам процеса, мило ми е да ги гледам как се появяват на бял свят като бебета и порастват големи.
В лехите стъпвам нежно, да не нараня.

Вчера загубих Сара. Слава Богу, бързо се намери, но в момента докато я търсех, ми се стори, че съм тичала целия ден.
Обикновено я разхождаме двамата с Тяната, той има добър контрол над нея и дори да е пусната, не и позволява да се отдалечи и успява да я задържи наблизо.

Следобед останах сама у дома, доскуча ми и изкарах кучето на разходка по пътя, около нивата до нас. Вървяхме близо час, като я държах изкъсо за синджира, понеже е много силна, дърпа се и се страхувам да не я изпусна. По някое време, обаче, приклекнах да направя една снимка, тя се опъна да подуши нещо, в същия момент звънна и телефона и в суматохата се обърках – да снимам или да се обадя, или да стискам Сара. И реших да пусна нея.
В началото остана послушна, бях спокойна, че няма да я загубя, вървяхме една до друга, аз си правех снимки, а когато се уморих, поседнах на едно паднало дърво край пътя, да си почина.

Така изглеждаха ботите ми, поизчистени от калта, на излизане от нивата.

Сара се отдалечи малко, после още малко и още малко навътре, като през цялото време се обръщаше назад да ме погледне; приличаше на малко дете, което е замислило беля, но не е набрало кураж.
Разбирам я, навярно на нейно място и аз щях да се хвърля в необятната нива и да тичам чак до хоризонта без умора. Така стори и тя :-).
В един момент спря да се колебае, побягна към вътрешността на посевите и само за две минути се изгуби от погледа ми.
Ами сега? Затичах и аз, виках я по име, но още след първите крачки потънах надълбоко в земята, почвата е мокра, та ботите ми хлътнаха почти до глезените, затова се принудих да изляза и тръгнах отново по пътя.
Провиквах се, молех и се да се върне, вдигнах врява до небето, но от нея нито следа.

След един час тичане наоколо се завърнах разстроена у дома, плачеше ми се за Сара – тя е първото ми куче, при това е чудесен пазач и се чувстваме сигурни когато отсъстваме от къщи, но дори да не беше така, тя е нашето куче и я обичаме.
Прибрах се хлипайки и до вратата намерих… Сара да ме чака, клекнала на земята с изплезен от умора език, а на мен ми се стори усмихната :-).
Не зная какво исках на мига – да я плясна или да я нацелувам. Естествено, че я нацелувах. Но вече не бих я изпуснала, докато сме сами на разходка :-).

Кръвта вода не става.
Тя ни предопределя.
Тя носи проклятието и
благословията ни.

Не е весело ако в такова време останеш без ток, хляб, газ и плюс всичко това колата ти се повреди.
Сутринта:
- Ще отидем пеш до града, да купим хляб и да заредим газ.
- Really?! Ти върви, аз се връщам в леглото!

Вместо това, бях пъхната на мига в шала, шапката и ръкавиците и ето ни – газим пеш в снега, на мен ми се плаче, а той както винаги си свирка. Имах намерение да се цупя докато се приберем, но затова трябва да запуша ушите си и да не го слушам, защото неговите изцепки просто нямат край, чудя му се как винаги запазва чувство за хумор.

По средата на пътя мама звъни по телефона и ни пита как сме, ами как да сме – затънали до ушите в сняг, виелицата ни блъска в гърба и не виждаме на повече от пет метра пред нас, а той ухилен до уши: “Супер сме, бабче, като опълченците на Шипка – прохода браним!”
После, на връщане, спираме в едно кафе да си починем, но няма места и сядаме отвън, пак по негова идея, нищо че масата е затрупана от сняг, също и столовете. Минава един старец с очила и ни поглежда изумено, а Тяната със спокоен тон: “Какво ме гледаш, младеж, едно време в Съюза, при нула градуса отивахме на басейн”. Прихвам от смях като си спомних, че като дете наистина е живял с родителите си в Коми.

побелялата маса

Реших вече да не се сърдя, по-добре да приема деня за различно хубав и да се забавлявам. По пътя обратно се мерим с топки, пързаляме се по заледените от колите места и си говорим весели неща. Е, прибрахме се най-сетне, междувременно са ни пуснали тока и ни е топличко, остава само да наготвя и да се опъна на леглото с книжката. Ооо, да!

Сутринта се събудих първа, открехнах пердето и като видях какво е навън, изтичах да го целуна от благодарност, заради вчерашната му далновидност – заведе ме почти насила в града, където напазарихме продукти за (поне) две седмици напред, също и много хляб.
Попитах го през смях откъде е знаел, че днес ще осъмнем с тридесет сантиметра сняг.

Наляхме си по една голяма чаша кафе, хванахме се за лопатите и за по-малко от час почистихме пътеката до входната врата и до Сара. (Ха-ха, нея пък се наложи буквално да я изравяме изпод снега, защото Снежко бе затрупал входа на колибката и почти до покрива.)

След това цял ден у нас, той не е на работа една седмица, затова няма да излезем и през следващите дни, най-много да правим кратки разходки наблизо; благодарение на неговата предвидливост, хладилникът е пълен и не сме зависими от магазина и от времето.

Бях написала надълго и широко мнението си за референдума, но няма да го публикувам. Не желая да се смесвам с онези едни и същи блогъри, които се изказват непитани(и неподготвени) по всеки въпрос и винаги са против всичко – така беше и с ГМО-то, и с шистовия газ, същото е и сега. Те по навик са против – навярно се залъгват, че така са по-интересни; няма значение какво се обсъжда, те просто държат да се изкажат, като че ли мнението им някой го взема под внимание, но такъв си е българинът – настоява да го чуят, особено когато никой не го пита.

Народът ни не е свикнал да бъде свободен, на него назависимост не му трябва, защото не знае какво да я прави. Още дълго ще живеем в миналото и ще бъдем подритвани както от ЕС, така и от света. Сухо дупе риба не яде, но нас все ни е страх да се намокрим, предпочитаме друг да ни я даде, а ние да си я платим, дори да е скъпа.
Естествено, че щях да гласувам с “ДА”, но не отидох да пусна гласа си, понеже съм наясно, че в крайна сметка става това, което реши Герб.
В “Гласът на България” някой много хубаво го каза: “Добре е да ни питат, но щеше да е по-добре ако ни чуват”

Добрите дни биват вълшебни още от сутринта, при тях всичко е различно, напук на време и на обстоятелства – птиците пеят доволно в най-замръзналите клони на дърветата, кучетата лаят щастливо, вечно намръщените са в чудесно настроение, наранените хора по-леко прощават, шефовете не глобяват, някъде някой спечелва от тотото, другъде скарани роднини се сдобряват. Сякаш във въздуха повсеместно надвисва добра магия, която върши в живота на всички чудеса.
Такъв разкошен ден беше днешния.

Приятели, имам една новина.
Вече по-рядко ми остава време за дълги публикации; след преместването ни тук, на вилата, ме развълнуваха различни неща и вместо да пиша, предпочитам да чета за дома, за градината, за цветя и зеленчуци.
Всяко нещо в някой момент претърпява промяна и хубаво е когато тя е добра и градивна.
През трите години, откакто съществува, блогът привлече добри читатели, около 250-300 посещения дневно, като една трета от тях са редовни, на които благодаря от сърце! Аз също ви държа под око, да знаете, макар че много рядко се спирам да оставя коментар :-).

Но това не е раздяла, от утре ще ме намирате системно в другия ми блог “Тяната и Дани напред-назад”, където ще разказвам само в снимки и с едно-две изречения най-важното от дните. До блогване! :-)

Струва ми се, че от цяла вечност не съм писала тук, по-лесно ми е да разкажа в другия блог, само в снимки най-важното, вместо да се отвличам в обширни постове. Но днес се получи дълъг, та се завъртях насам, да поизтупам праха.

Тъй като в Ямбол плащаме много висока цена за вода, сметките в апартамента винаги са били големи, около 20лв.(и нагоре) месечно.
Затова съм страшно благодарна, че на вилата имаме и сонда и кладенец. Откакто се преместихме тук, използваме тяхната вода, която освен че е в пъти по-чиста, е мека и пивкава.

На снимката е новата ми, стара пералня, около 50-годишна – първата, която мама и баща ми си купили след сватбата. Вчера бе изровена по моя молба от мазето, татко я ремонтира, аз я пребоядисах и за два часа я върнахме към живота.
Тя ще ми икономиса много вода, тъй като ще използва сондата, а с автоматичната пералня това не е възможно, понеже няма как да се инсталира.

И друга щура идея ме осени напоследък. Предложих на Тяната банята, която започнахме наесен и напролет ще довършваме, да направим като хамам: естествено – без душ, с вода от земята, дървени пейки, много пара в банята и медени канчета, иха!

Разхождам се вчера из един магазин и дочувам вик “Откакто станахте селяни, съвсем ни забравихте!”. Обръщам се, а пред мен – стара приятелка, смее се и ме пита кога ще пием кафе.

Откакто станахте селяни…
Човек всеки ден, всеки час е изправен пред избори, във всяка ситуация трябва да предпочетеш път и начин. Аз съм правила много грешни избори, за които скъпо съм си платила, но толкова е хубаво когато се налага да решаваш за нещо важно и вземеш правилното решение. Вече пети месец аз живея с щастието, че този път посочих добрия избор – да си купим къща не в града, а на село.

Когато сложих подписа си пред нотариуса за прехвърлянето на вилата и всичко свърши, т.е. вече нямаше връщане назад, излязох навън и в главата ми като рояци подплашени птици се заблъскаха десетки въпроси:
Ами ако сгреших?
Ако след време ми доскучае живота на село, какво ще правя?
Желанието ми да се грижа за земята може ли да се окаже временен каприз?
Няма ли да ми дотегне всекидневното пътуване до града и обратно?

Днес, по средата на петия месец откакто сме тук, с ръка на сърцето казваме, че избрахме верния път и намерихме своя истински дом. Мама и татко и досега имат колебания дали не сгрешихме като напуснахме града, но тяхното мнение не ме отклони от пътя. Родителите могат да помогнат със съвет докато си млад, но възрастният човек, ако наистина е пораснал (не само на години),трябва да отстоява стабилно решенията си и да не проявява малодушие пред родителите по важни въпроси. Иначе, вместо да си създава, загубва авторитета си пред тях. Това е друга тема, (която обаче много ме вълнува и затова се отклоних), а до строгата присъда да не взимам под внимание мнението на родителите ми, стигнах благодарение на една книга, която прочетох преди години, от онези – за приложна психология, която съветваше категорично човек лично да направи своя избор, защото само тогава ще бъде щастлив, а родителите, противно на общото схващане, много често грешат и ни объркват съдбата. За съжаление не и помня името, а съвсем подобна на нея прочетох и наскоро – “Отровните родители”, пак в същия дух – да не се поддаваме на външен натиск, бил той и дело на “мама и тате”. А моите са точно от тези – докато не се научих да тропам с крак, не зачитаха мнението ми, за тях не бях личност, а вечното дете, което трябва да се наставлява, поучава, с добро или (ако не се получи) с лошо.

Та да се върна на темата. Много ни е хубаво тук! Въздухът, слънцето, земята, тишината на природата, която е толкова изобилна и истинска, особено сега напролет, добротата на хората, цялата непринуденост в отношенията и още.

В земята открих себе си и вече всяко съмнение, че грижите за нея може някога да ми дотежат, изчезнаха. Прекопаване, плевене, засаждане… сякаш съм го вършила цял живот. Когато отскубвам от градината чесън, лук, или лапад, благодаря на земята, че ми ги отгледа здрави и безвредни, че ни подарява безопасна храна. Признателна съм, че вече няма да ядем съмнителни зеленчуци и плодове от магазина, а си ги създаваме ние – това, за което с Тяната всъщност мечтаехме.

Вече засадихме първите си грах, картофи, марули и безброй подправки и цветя. Чакаме настъпването на май, за да вдъхнем живот на домати, краставици, пипер и всичко останало. По-късно, на мястото на граха, ще засадя зеле. Купила съм много сортови семена, прочела съм по два пъти и по пет пъти в Интернет за всяка култура, разпитвах съседи и попивах като гъба всичко чуто, да не объркам нещо. Оттам насетне ще се надяваме земята да ни обича, както я обичаме ние, да бъде добричка и да се грижи с любов за нашите посеви.

Моят мил накова тези дни бъдещия кокошарник, където до месец ще се разхождат първите ни (щастливи)кокошки. И зайчарник планираме, но не сме му избрали още място.

Всичко разцъфтя, всичко се събуди за живот. Дрянът отвори златна корона и като слънце огря предния двор, шарени зюмбюли вече показват главици, нарциси и лалета също украсиха градинката отпред и чакат ред. Джанки и кайсии се надпреварват кой да цъфне пръв.

Като една далновидна домакиня вече мисля и за зимнината, купувам и складирам различни по размер буркани, също и полезни книги. Забравих да похваля Тяната за хубавото огнище, което ми иззида от огнеупорни тухли.

Ама да спирам вече, че дълго стана. Има още толкова прекрасности на село, за които пак ще ви разказвам. Весели дни, приятели! :-)

Пролетта настъпва с пълна сила и това личи по всичко тук – ливадите се ширнаха зелени, агнета и яренца се народиха и блеят весело от кошарите, нашата градина разцъфтя като голямо цвете, изпъстрена с весели шарки, а по тревите запълзяха охлюви.
Вече втора седмица сутрин ги събирам, готвя на Тяната полезни манджички с тях, а останалите сварявам и замразявам във фризера, за зимата. Ще затворя и в буркани.
Много лапад порасна в градината, също и от моята любима коприва. Тази пролет се храним здравословно :-).

Работата е наистина много. От сутрин до вечер някой от двамата е навън, да прави нещо. Подрязахме овошките и лозето, обърнахме отново земята, наторихме и насадихме още цветя, подобрения направихме и по двора.
Другата седмица ще посадим киви, ура! Изпратиха ни го родителите на Тяната, които имат на село голяма кивена асма. Приятели пък, ни обещаха фурми и лимон.

Чувствам се като първокласничка с отворен буквар. Интересно ми е да науча всичко и прехласнато чета за различни растения, за отглеждане на домашни животни и пр.
В момента съм на тема гъби! От съседите научих, че през месец май се намират много из месността, затова от няколко дни съм заровила нос в Интернет, изучавам популярните видове, гледам снимки и внимателно запомням разликите с двойниците, да не стане някоя беля, а след това преговарям като ученичка и пак ги препрочитам.

Такива неща към днес :–). Хубава пролет се очертава, мда!

Откакто минахме на флашки, с Тяната забравихме що е това торент и онлайн гледане на филми, но не щеш ли, вчера по случайност научавам, че Антена 3 пак изригнали с нов сериал – “Luna, el misterio de Calenda” и без да губим минута време метнахме лаптопа в колата и излетяхме към апартамента в града(където, как да не ме е яд, имаме предплатен Интернет за цяла година напред), да свалим филма.

снимки на филма – Интернет

“Luna, el misterio de Calenda” някъде е преведен като “Пълнолуние”, другъде като “Луна, мистерията на Календа”. Този път историята е за върколаци в някакво страховито селце, еха! Снощи изгледахме само малка част от филма, но достатъчна да извикам: Това е сериалааа!
След “Корабът” и “Интернатът” нищо не ни е завладяло докрай, така че да оставим всяка работа, да сложим по една бира с бързо мезе на масата и да гледаме без да говорим. “Защитените” също ни хареса, но не толкова, колкото първите два.

Днес минах без готвене, да не губя време; обяд и вечеря приготвих на бърза ръка в микровълновата, плюс експресно изпържени кюфтенца, сега го чакам да се върне от работа и сядаме пред телевизора.
Добре са ни дошли студените дни, понеже не правим нищо по градината и двора. Имаме нужда от малко разтоварване и ще си го дадем със сериала.

Не ми вярват като казвам, че си имам проблеми, но въпреки тях се чувствам щастлива. И как да не съм? Пролетта е по-хубава с всеки изминат ден, слънцето напича, през отворения прозорец ухае на разцъфнали дървета и цветя, а в ранните утрини се будя от песните на птиците, накацали на цяло ято по клоните на джанките в предния двор.

Тяната остана без работа, ресторантът където работеше го затвориха като много други в нашия малък беден градец и само благодарение на това, че проявяваме пестеливост в добрите си дни, засега успяваме да се издъжаме и да си плащаме сметките. Но ние сме позитивни и оптимисти. Сутрин се събуждам с мисълта, че животът е прекрасен, повтарям си го няколко пъти и не се оставям на лошо настроение да ме завладее, нито слушам черногледи хора, които ми натякват, че от лошо по-лошо ще става, а около мен е пълно с такива. Връщам се на на първото изречение в поста. Онзи ден казвам на една позната, че и двамата сме без работа и като гледам безработицата в града, не виждам никъде шанс, ала все пак не се отчайвам и вярвам в бъдещето, а тя ми отговори….. прекаленият светец и Богу не е драг. Хахахахаххаххахаххаха! Боже, тези хора са напълно полудели! Увълчени, озлобени, сърцата им пълни с омраза към всички. Ще те упрекнат дори, че си оптимист. Нямаш право на това, трябва да си смачкан и обезверен като тях, иначе не си им симпатичен :-).

Ние пък, напук, си имаме нашата прелестна градина с най-сладкопойния птичи хор, където следобедите са безмерно уютни под пъстрата сянка на дърветата, изморим ли се да работим, сядаме в беседката, той на компютъра, аз с книжката и си припомняме, че мечтите се сбъдват, затова няма място за отчаяние. Няма да се намръщим като други хора, няма да паднем духом, защото имам него, а той има мен.

джанката пред къщи хвърля дебела сянка следобед

А ето най-интересното от последно прочетеното:

“Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ на Луси М. Монтгомъри – удивителна книжка, сладка, прекрасна!

“Осем” на Катрин Невил

“Първичен страх” на Уилям Дийл – ако обичате трилъри, тези двата със сигурност ще ви харесат!

Направих първия си гъбарски опит, преди два дни. Докато той беше в града, поисках да го изненадам и се разходих по ливадите наоколо, където открих виолетки и няколко печурки. После, за всеки случай се допитах до съседа, опитен гъбар, и той потвърди видовете.

“Да дойде пролетта, да се хванем за зелено” е поговорка, със сигурност тръгнала от селото. В това време на годината по земята вече се намира всичко. Ето, че снощи си изпихме ракията със зелена салата от лапад, задушени гъби и запържени охлюви с чесън и беше много вкусно.

От ден на ден става по-красиво, въздухът ухае на цветя, дворът е пъстър от червени лалета, бели и жълти нарциси, а зюмбюлите са просто царствени. Земята побеля от накапалия цвят на дърветата, а когато подухне вятърът, донася аромат на разцъфнали праскови, джанки и кайсии.

Подариха ми бамбукови пръчици, които закачих нависоко, а когато следобед сядам за малко навън да почета, се омайвам от аромата, от птичите песни и успокояващото бавно подрънкване на бамбука. Вчера неочаквано съм заспала в беседката, а после се шегувах с Тяната, че ми идва да изнеса спалнята навън, толкова е приятно.

Обичам в дъждовните сутрини да стоя до прозореца, потънала дълбоко в някоя интересна книжна история, а до мен пълна чаша с горещо кафе и да слушам тиха музика. Такава утрин е днес – прекрасна, за почивка.

Тези дни бях отново ученичка.
С Тяната плевим ли плевим тревата, но особено с настъпването на пролетта и след обилни дъждове, израстваше по-висока и буйна и нашите усилия оставаха напразни. Започнах да се чудя защо на други хора дворовете и особено лехите с посеви светят от чистота, а ние плевим повече от тях, трудим се повече от тях, от сутрин до вечер превиваме гръб над плевелите, а те поникват по-големи и здрави. Стигнахме дотам съседите да скубят трева за кокошките си от нас :-).
И така до вчера, когато с огорчението на разочаровано дете се оплаках на съседка, че нашето място е най-лошо, че нямаме късмет и цял живот съм обречена да бъда роб на плевелите. А тя първо ми се засмя, а после учудена, че не зная тези прости неща, ми издаде голямата тайна, чието име било… РАУНДЪП, тотален системен хербицид за плевели. Ааа, такава е значи работата – образцовите дворове ги пръскали напролет и наесен с препарат, а малкото тревичка, която излизала след него, без усилие я отстраняват на ръка. Юхуууу!

След това търпеливо ми обясниха, че листните хербициди не отравят земята, а поразяват само плевелите, до корен и да нямам никакви притеснения.
Вчера Тяната нарами старата медна пръскачка на татко, пълна догоре с Раундъп, и обиколи двора от край до край два пъти, с мерак. Сега нетърпеливо чакаме изсъхването на тревата, за да почистим и спокойни да продължим със засаждането на останалите неща.

Извод от последната седмица – не се срамувай да питаш когато не знаеш нещо!
Ей така, с питане, преди три месеца научих как се почистват засечени емайлирани повърхности от чугун като мивки, вани и пр. Понеже чугунената мивка на двора се замъсява много бързо, аз като едно изучено градско чедо се обърнах към чичко Гугъл в търсене на препарати и аха-аха да дам 35.00 лв. за един такъв, когато същата съседка ме светна за солната киселина. Намазваш, изчакваш и мивката или ваната стават бели като сняг.

Такива неща към днешна дата. Учим се докато сме живи :-).

Ухание от разцъфнали люляци, свирня на щурци и жабешки напеви по цели нощи.

О, колко по-хубаво става от ден на ден, но моят мил ще замине в началото на май на морето и така съжалявам, че няма да споделим селската работа и лятното спокойствие през първата година на село.

Очакват ме много изпитания, знам – сама с градината и животните, сама с цялото ми незнание.
А домашната ракия?!.. Ще бруля сама дърветата, ще пълня бидоните и ще се моля на Дионисий да бъде с мен, хаха.

Дори да си нов на село като нас, пристигнал от града сломен от шума и мръсотията, зажаднял за тишина и красотата на природата, за птичи песни и зелено, но имаш да се грижиш за голяма градина и за животни и желаеш всичко да изглежда образцово, ако от сутрин до късна вечер си зает с тях – да прекопаваш, да пръскаш, да плевиш, да храниш гадинките, да им чистиш, ако в килера ти се навъртат двеста празни буркана, които чакат да бъдат напълнени със зимнина през лятото, нищо не може да те опази да не загубиш своята романтичност.

Не искам да кажа, че природата престава да те радва и ставаш по-делничен, напротив – дори я обикваш повече, но научаваш неща – знания, които те правят по-целесъобразен, по-полезен, започваш да мислиш рационално.

Когато пристигнахме тук дворът бе покрит със зелена пелена от райграс ( “пелена” е думата на Ленчето, страхотната мацка, която живее до нас, но идва на вилата само събота и неделя), от него задния двор изглеждаше божествено: само да закачиш хамака и да се излежаваш цял следобед с книжката, слушайки птиците и жабите от изкуственото езеро на съседите.

С времето тревата бе напръскана с хербицид и изкоренена, на нейно място сега порастват полезни храни; много дървета( не ме питай колко на брой), които хвърляха пъстра сянка отпред, бяха отрязани да не пречат на посевите; цветните поляни, изпъстрени с глухарче, великденче и други плевели, които ме радваха толкова искрено когато преди с Тяната кръстосвахме напред-назад на разходки в природата, вече ми омръзнаха( тук са в изобилие навсякъде) и искам цветя на тяхно място, дивото го гледам всеки път излизайки навън.

П.С. Засадих киви и осем пръчки от облагороден лимон. Дано поне половината да се хванат!

Запиля ми се някъде музата, безследно изчезна. Не ми се пише, повече ми се чете и ми се работи в градината, или просто си седя под пъстрата сянка на асмата с чаша кафе, в компанията на котките и Сара, на тишина.

Тяната замина вече на морето и единствените ми дружки са съседите, с които сутрин си пием кафето заедно, домашните животни и птиците. С красотата навън, увеличваща се с всеки ден, отвътре ми става все повече романтично и искам топлото да продължава вечно и да не свършва летния ми сън.

За протокола:
- с Медена роса насадих неголям бостан
- две рокли си уших, дълги до земята, на цветя, от някаква немска коприна, подарък на мама отпреди двайсетина години. Много съм хубава с тях :-).

Мама, по телефона:
- Тези дни не се работи, нали не си забравила!

Сандвичи, кучето и лека детска книжка взех със себе си и се отправих сама на разходка. Вместо да чета, обаче, лежах и гледах(с благодарност) към небето.

Въздухът трепти наситен от аромат на домашно изпечени козунаци. С препълнени чинии от яйца, козунак и подсладено прясно мляко бабите чукат по вратите на съседите си и ги поздравяват за Великден. Така е хубаво и празнично!
И толкова различно от града, където с комшиите по апартаменти се поздравявахме с лека усмивка и половин уста.

Моето момче днес навърши 45 години, да ни е жив и здрав и щастлив!